РЕПОРТАЖ Петък, 23 Май 2003г.

Много е лошо, когато една красива любов завърши трагично. Но в този случай тя става причина на картата да се появи едно от най-красивите български градчета. Никой не смее да каже кога точно е станала тази история, но се смята, че е в средата на XV век. Това, което се знае обаче, е, че едно момче от Твърдица – Самуил, се пазарило да гледа овце в Капиново. И когато дошло времето да си тръгва, взел със себе си най-личната мома на селото. Но младежите от Капиново не можели да преглътнат факта, че тяхната красавица отива в чужди ръце. Те тръгнали да отмъщават.

В тази каса са събирани парите на първото родно училище в поробена България
Сватбената процесия весело пътувала към Твърдица и не знаела, че я грози смъртна опасност. Когато ревнивците настигнали младоженците и свитата им, те вече нямали много шансове. Най-напред убили момата. Момчето заколили там, където днес е местността Самоилец. Кръстниците забравили да почерпят нападателите и също намерили смъртта си. Оцелелите останали наблизо и създали малко селище. Кръстили го на името на момата – Елена. Преди девет години техните потомци общинари решили денят на светите ранноапостоли Константин и Елена да стане празник на техния град. И съответно на 21 май градът излезе облечен в новите си дрехи. Децата ядяха сладолед и захарен памук, възрастните отпиваха кафе и кока-кола, а за по-първите хора имаше коктейл. В двора на най-старото училище в поробена България, наречено със странното име даскалоливница, пък самодейците от всички възрасти показаха, че изкуството може да оцелява въпреки официалния геноцид, но който е подложено.
Има и други легенди за името на града. Смята се, че то идва от елите, които местните хора масово сечели, за да си правят къщи. Или от елените, идвали в близката река на водопой. Все пак надделява тезата за трагичната любов. Може би заради романтиката и красотата в нея.
Защото еленчани действително са романтични хора, независимо че в днешно време трябва да се занимават повече с едното си битие. А то съвсем не е толкова поетично. Приватизацията отвя повечето от предприятията, които ги прехранваха. Най-големия удар нанесе затварянето на завода за стъкло, от който се препитаваше по-голямата част от града. Донякъде загубата се компенсира от предприятието за производство на ремаркета, което напоследък започна да набира скорост, мандрата с прочутото еленско сирене и кисело мляко, фабриката за модерна дограма. И понеже еленчани са гостоприемни хора, решиха, че от това също могат да се препитават, като направиха от къщите си хотели по цялата община. Още повече че съществува поверие, че човек, стъпи ли веднъж в Елена, няма как да не се върне отново.
Но така или иначе днес 30 на сто от населението на общината е безработно. Мнозина, уплашени от този факт, заминаха за чужбина. Там те припечелват по някои лев, тъгуват по-околните балкани и живеят с надеждата, че това е временно.
Елена се различава от големите градове в България с това, че тук шестте хиляди жители се познават и поздравяват при всяка среща. Не много отдавна за всяка манифестация те си шиеха нови тоалети и си купуваха по половин агне. Сега за празника повечето минаха на пилета, но важен е духът и настроението. А това те го имат в изобилие. Още преди 80 години проф. Михаил Арнаудов пише, че хората тук умеят да съчетават полезното с приятното. И ако да гледаш кози, за които се казва, че са бедните роднини на кравите, е полезно и приятно, хората от Елена го правят във всяка втора къща. Така се закърпва домашната икономика, в чиято основа са заплатите от 150 лева.
Разбира се и тук като по целия свят всяко правило си има изключение. Това най-много проличава по абитурентските балове. Тогава незнайно откъде като подаръци се появяват скъпи бижута и дори едно кюлче злато, дошло направо от швейцарската банка.
Но гордеещи се с миналото си, борещи се с настоящето еленчани гледат преди всичко напред. Може би затова са си избрали кмет инженер, при това компютърен специалист. Делян Млъзев е от прочутия местен род Кършовски, въпреки че е роден в Русе. Жена му обаче си е кореняк еленчанка и това го свързва завинаги с този град. Останалото са обещанията, които е дал преди близо четири години. Казал, че ще възроди града, и твърди, че сега по центъра няма вече рухнала и изоставена къща. Тежи му безработицата, но вярва, че някога и на това ще му се сложи край.
Исак Гозес